Бърши прах само, когато се налага!

Какво е прахът за всички жени?

Вярно е, че няма как да накараш вятъра да духа в посоката, в която ти искаш. Но пък можеш да нагодиш платната си в правилната посока...

Затова, запомни:
Слоят прах върху мебелите пази дървото от повреда!!!

Едно жилище се превръща в истински дом тогава, когато можеш да напишеш върху мебелите с пръст: "Обичам те!"

ПРЕДИ:
Аз всяка седмица прекарвах по 8 часа в чистене и бърсане на прах. А междувременно очаквах да дойде някой на гости и да оцени моите усилия!

Един ден обаче осъзнах, че никой няма да дойде, защото всички са на някъде и си гледат живота...

СЕГА:
Когато някой ми дойде на гости, не трябва да показвам, какво е "състоянието" на моя апартамент.

Всички се интересуват от това къде съм била, с кого съм си прекарала добре, живяла съм си живота и не съм чистила.

И ако ТИ досега все още не си го осъзнала,

то вече е крайно време да разбереш, че:
Животът е твърде кратък!
Не го пилей за глупости!
Наслаждавай му се!!!

Бърши праха само, когато се налага!

Замисли се, дали не е по-добре и по-приятно да нарисуваш картина, да напишеш писмо, да направиш сладкиш и да оближеш лъжицата? Или да посадиш цвете?

Най-важното от всичко е:
да осъзнаеш разликата между "Трябва" и "Искам"!

Затова:
Бърши праха само, когато се налага!

Не ти остава много време: 
за виното, което искаш да изпиеш,
за реките, в които искаш да се изкъпеш,
за планините, на които искаш да се изкачиш,
за музиката, която искаш да слушаш,
за книгите, които искаш да прочетеш,
за приятелите, които искаш да видиш,
за живота, на който искаш да се насладиш?!

Има решение за този проблем:
Бърши праха само, когато се налага!

Навън светът пулсира с ритъма на сърцето ти!
Слънцето се отразява в очите ти!
Вятърът развява косите ти!
Дъждът мокри лицето ти!
Животът те зове!

Помни:
Този ден никога повече няма да се върне!

Бърши праха само, когато се налага!

Осъзнай, че старостта идва и това няма да е приятно!
Когато отпътуваш, а все някога ще трябва да отпътуваш, самата Ти ще се превърнеш в прах...

Майчина молба

Майчина молба

Не се плаши ти дъще,че старея,и побеляват ми косите гъсти.Щом ти до мен си, ще живея,ще те галя, със артритни пръсти...
Не се плаши, че ще повтарям,и ще нареждам думи, доста пъти.Спомни как приказки разказвах,преди да влезе в теб съня ти.
Не се измъчвай, аз те моля,ако трохи започна да разсипвам.Спомни си, как те храних с воля,че после знай дете, ще липсвам.
И търпелива ти бъди ми, мила!Ръка подавай ми щом мойта тръпне!Ръцете мои ти преляха сила,да ми помахаш от вратите пътни. 
Когато бавно и крака ми тръгнат,не се изнервяй и недей се мръщи.И ако посоките очи ми сбъркат,ти заведи ме, моля те, до в къщи!
Когато всичкото това се случи,и ако всичко в мен остане нямо,така е Бог решил, да се получи,вземи сърцето ми, за теб голямо...
Бъди до мен и ми прощавай,с любов да свършат ми до края дните.Ти мое второ "аз",не ме забравяй,и моля те, да ми склопиш очите…
Олекна ми, че ти го казах...Това е …всъщност друго няма.Какво ще стане с мен предсказах.А ти прости ми!..Моля ти се! Мама...

Красимир Димитров/Кресто Миров/

..........

Помниш ли?
Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо-сякаш за мен бе постлала земята богато, мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите, имаше стари чешми със мъхнати корита, и езера, засияли сред каменни хребети - с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра, щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора - исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема, че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха,сменяха влакове,
твойте мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила..
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи, как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори, после запита : "Къде ли се свършва простора?"

Може би скоро ше кажа през сълзи: да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.

Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?

Ето го мойто писмо закъсняло.......

ЗА ПРОШКА СЪМ ДОШЛА

                                            ПРОСТЕТЕ  МИ!

                   ЗАЩОТО  ДНЕС  Е  „ПРОШКА".

                               ПРОЩАВАМ  ВИ!

                        ЗАЩОТО  СЪМ  ТАКАВА.

                       ИЗЛЪГАНА,  ЗАБРАВЕНА,

                        РАНЕНА  И  ИЗМАМЕНА,

                        ОБИЧАНА  И  МРАЗЕНА,

                       СМИРЕНА  ИЛИ  ГРЕШНА,

                      ЗАСМЯНА  ИЛИ  СМЕШНА,

                         ОТ  РАДОСТ  ПЛАЧЕЩА,

                       ИЛИ  ОТ  ГНЯВ  КРЕЩЯЩА,

                           ОБИЧАЩА  БЕЗУМНО

                                ИЛИ  ПОЛУДЯЛА.

                     СВЕТИЦА  ИЛИ  ГРЕШНИЦА,

                     ДОБРА  ФЕЯ  ИЛИ  ВЕЩИЦА,

               СЛАДУРКА  ИЛИ  ПЪК  ЧУДОВИЩЕ,

          ТОТАЛНА  ЗАГУБА  ИЛИ  СЪКРОВИЩЕ...

                                 ТОВА  СЪМ  АЗ!

                    И  ДРУГА  НЯМА  И  ДА  БЪДА!

          НЕ  РАЗРЕШАВАМ  НИКОЙ  ДА  МЕ  СЪДИ!

                   ЕДИНСТВЕНО  -  ПРОСТЕТЕ  МИ!

                          ПРОЩАВАМ  ВИ  И  АЗ!

             НА  ВСИЧКИ,  ДЕТО  МЕ  ПОЗНАВАТЕ

     И  НА  ОНЕЗИ,  ОТ  КОИТО  СЪМ  ЗАБРАВЕНА!

                             ПРОЩАВАМ  ВИ...

Не спирай.......

...
Не спирай да мечтаеш нощем,
когато всички тихо спят.
Не спирай ветрове да гониш,
дори когато няма път.
...
Не спирай брод да търсиш в мрака,
след него има светлина.
Не спирай любовта да чакаш -
тя идва някога сама.

Не спирай да летиш свободно
дори когато те боли.
Не спирай детството да носиш,
в сърцето си го запази.

Не спирай да обичаш лудо
живота шарен, променлив.
Не спирай да очакваш чудо...
Не спирай да се чувстваш жив!

Ева Корназова

ТЕ ДВЕТЕ

ТЕ ДВЕТЕ 
Тя е силна. Тя е силна за триста.
(Аз пък още си плача за всичко.)
Получава това, което поиска.
(Аз ревниво си пазя мечтите.)
Дирижира небето и рисува звездите му.
(Аз наум си говоря с Луната.)
Може всяка измислица да превърне във истина.
(Аз се крия в очите на вятъра.)
Тя печели играта. Така е създадена.
(Аз пък губя. И губя редовно.)
Тя е тази, която тръгва първа със знамето.
(Аз събирам парченца от счупени стомни.)
Тя уцелва мига. Знае точното време.
(Аз не мога така, не отричам.)
................................
Тези двете отдавна живеят във мене.
И понякога чак ги обичам.
caribiana

В една прекрасна утрин...

В една прекрасна утрин
си преброих приятелите -
точно така,
както човек проверява пулса си,
сам стиснал китката на своята ръка.
Един, двама, трима...
Да кажем - четирима...
А може би - петима...
От твърдите ми думи
някой се подразни.
Друг не понесе
характера ми мек.
Онзи пък внезапно
ме намрази,
защото обичам и друг човек.
След толкова
общи болки и весели наздравици,
след толкова завои
на житейската река
нерешително изправям пръстите
на едната си ръка...
Все пак някакъв отговор се получи,
си казвам усмихнат и блед...
Цял живот човек се учи
да брои до пет.

Георги Константинов

ИСТИНСКА

В приятелство пред никой се не клех, 

че клетвите са тежки и подтискат. 

Лъжа - необходимост не приех. 

А можех ли? Не знам, ала не исках. 

И вечна вярност аз не обещах – 

в живота всичко може да се случи. 

След огъня остава само прах – 

поне това от времето научих. 

От никой не поисках във любов 

/или в какво ли не/ да ми се врича. 

Духът човешки вечно търси нов, по-светъл връх. 

Различното привлича. 

Но чиста си опазих съвестта, 

приятелите свои не предадох, 

не казвах "благородната" лъжа, 

а сбърках ли - не молех за пощада. 

Не съм светица, имам грехове - простете ми. 

Аз също ви прощавам. 

Щом тръгвате - пътувайте добре. 

Не ви обвързвам, нито задължавам. 

Свободни сме, избираме сами 

и аз избрах си - истинска оставам, 

дори от този избор да боли... 

Душата си на дребно не продавам. 

Вики Горанова 

..........

Защо ни е вълшебен,чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка...

Дамян Дамянов

За тъмното в душата си ми разкажи…

За тъмното в душата си ми разкажи…

За тъмното в душата си ми разкажи…
За светлото – сама ще се досетя!
Къде погребваш мъртвите мечти
и трепетите тайни на сърцето;
къде оставяш другото си „аз”,
когато се усмихваш на подлеца,
къде таиш гнева си необязден
и храниш на омразата живеца…
За тъмното в душата си ми разкажи…
За болката, която те изгаря…
За спомена, от който ти горчи
и за кошмара, който се повтаря…
За грешките – човешките – и тези,
които само Господ ни прощава…
За стъпките ти по ръба на бездната
и за сълзите, в тъмното оставени…
За пътища с примамливи лица,
внезапно свършили във пустотата…
Накрая ми кажи за любовта
и вечната й сянка – самотата…
Как носиш туй, което ти тежи,
как с мъртвите любови се сбогуваш…
За тъмното в душата си ми разкажи –
a светлото сама ще дорисувам…

Весела Димова

Богомилско стихотворение

Богомилско стихотворение

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек... и не заплаче.
Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

Аз съм......

Аз съм тихата болка. Нестихваща.
Дето вечно те пари. От ляво.
И мъгла непрогледна. И хищница.
Твоят край съм и твое начало.
Аз съм дивият огън във вените.
Най-порочната мисъл. Отрова.
Във главата ти всяко съмнение
съм прошепнала. И ще повторя.
Аз съм смисъла. Бяло страдание.
Като дъжд по стъклата се стичам.
И съм истина. Жестове. Блянове
по едно премълчано обичане.
Аз съм дулото. Аз съм куршума.
Тази гънка, която те дразни.
Йероглиф съм. Объркана дума.
И комета. И мрачен сарказъм.
Аз съм ничия. Нечия. Твоя съм.
И ме има. И бързо изчезвам.
Аз съм обич. Обратният полюс,
който вечно към мен ще те тегли.

Руска Назърова

Не съдете децата сурово.....

Не съдете децата сурово! 
Не натрапвайте своите цели! 
Те не искат от Вас наготово 
мъдростта на косите Ви бели! 

... Оставете ги! - Нека се учат 
сам-сами по земята да ходят! 
Не ги спирайте в никакъв случай!
Днес, покорството не е на мода! 

Не ги гледайте с немия укор, 
който някога мразехте много! 
Не ги стреляйте гневно, от упор,
със родителска, сляпа тревога! 

И дискретно, без думи излишни, 
ги подкрепяйте с нежното рамо... 
Тя, тревогата, нека е скришна!
Любовта си показвайте само!

............

Стари ракли не отварям,
писма повторно не чета.
Дрехи скъсани не кърпя,
изхабените неща горя.

Увехнали цветя в дома си нямам.
Не вкусвам вчeрашна храна.
Веднъж изстине ли кафето, зная,
ще изгуби своя аромат.

В указателя си нямам номера на бивши,
не пазя спомени от тях.
Не ми тежат носталгии излишни,
в миналото не събирам прах.

Не страдам за отминали приятелства.
Радвам се на тези тук, сега!
Не прощавам изневери и предателства.
Не избирам спомени пред любовта.

Мариян Димитров

ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Достатъчно... Изтрий сълзите
със края на ръкава...
Животът продължава, мила,
животът продължава...

Макар без сцена. Без театър.
Макар и безработни.
Със теб сме още по-щастливи.
Със тебе сме страхотни.

Освободени от задръжки,
от глупави проблеми,
най-после и за нас самите
си подарихме време.

Животът продължава, мила.
Печелиш или губиш.
Но в този случай аз печеля -
ти супер с мен се любиш.

И не мисли, че няма време,
че е изтекъл срока.
Животът продължава, мила,
в обратната посока.

Обръща се назад, към старта.
Към младостта завива.
Аз ставам все по-ненаситен,
а ти - все по-красива.

И както виждаш, ни се случи
най-хубавата случка.
Животът продължава, мила,
във малката ни внучка.

И затова изтрий сълзите
със края на ръкава.
Чак до смъртта и по-нататък
животът продължава.

Недялко Йорданов

КОГАТО

Когато раздаваш любов до безкрайност
и пазиш в сърцето си чуждите тайни.

Когато подаваш ръка на приятел,
човешката нужда навреме отгатнал.

Когато сред хората спящи будуваш
и с думи душевните рани лекуваш.

Когато на просяка къшей подаваш
и всяка дребнавост човешка прощаваш.

Когато деня с благодарност посрещаш
и просиш от Бога за нужди човешки.

Когато очакваш с надежда в живота
и другите учиш да следват доброто.

Когато, макар и за някои черен,
останеш на своите принципи верен.

Когато посрещаш бедите достойно
и вечер си лягаш със съвест спокойна.

Когато, дори и в напреднала възраст,
не спираш да черпиш от книгите мъдрост.

Тогава живееш със светлата мисъл,
че твоят живот е изпълнен със смисъл.


Цветан Диковски