С ТЕБ СЪМ ДАЖЕ ДА ЛЕТИШ КЪМ НИЩОТО

За доверието искам днес да поговорим:

то е да последваш някой в тъмното,

да прелееш дишането си в сърце отворено,

то мечта е – искана, ала и сбъдната.

Да притихнеш в някого и да забравиш

че навън е буря – виеща и страшна.

Песента си в нечий поглед да оставиш

и да си уверен, че това е точно мястото.

Да заспиваш с мисълта, че си опазен

и че нищо лошо няма да се случи,

да забравиш за съмнения, омраза,

да си сигурен, че обич ще получиш.

Да се будиш със усещане за вяра,

и надежда, че небето ще е ясно,

че животът никога не се повтаря,

но сега и тук е най-прекрасно!

Доверявам ти душата си – потайната!

Доверявам ти най-скъпото – усмивката!

С теб съм – днес и до безкрайност!

С теб съм -даже да летиш към нищото!

Логрус – “Приказка за доверието”

ЖИВЕЙ....

ЖИВЕЙ, когато имаш всичко 
или от всичко си лишен 
и късаш думите на срички, 
за да не паднеш в техен плен! 

ЖИВЕЙ, когато от тревата 
орониш първата роса 
и търсиш в утрото приятел 
на детските си небеса! 

ЖИВЕЙ, когато ти се плаче 
или до плач си отвратен 
от бели вълци и гризачи, 
които ровят в твоя ден! 

ЖИВЕЙ, с умората на всеки, 
сънувай неговия сън! 
И ако всичко си отрекъл, 
повикай слънцето отвън! 

ЖИВЕЙ, когато те разлюбят 
светкавици и ветрове 
и нежността започне грубо 
метални устни да кове! 

ЖИВЕЙ, с гласа и препирните 
на малките си дъщери! 
Изстинеш ли съвсем - опитай 
ледът искра да сътвори! 

ЖИВЕЙ, дори да си измамен 
от собствената си съдба 
и вместо да усетиш рамо, 
усещаш нечий нож в гърба! 

ЖИВЕЙ, за всичко! А когато 
животът вече изгори, 
вдигни се пак и без остатък 
останките му събери! 

ЖИВЕЙ, и всяка адска жега 
с капчукова вода полей! 
Дори да ти коват ковчега 
живей, приятелю, ЖИВЕЙ! 


Евстати Бурнаски 
на Матей Шопкин

РАЗГОВОР С МОЯ СИН НА 18-ТИЯ МУ РОЖДЕН ДЕН

Седни по-близо и не крий от мен

цигарата си с пръстите несръчни

Ти ставаш вече мъж от този ден

и моят път от твоя се отлъчва.

Знам, чакаш радост да ти подаря,

та леки да са първите ти крачки.

Не ще му кажеш днес „благодаря”.

Подаръкът сега не е играчка.

С какво да те зарадвам, сине мой?

И днес денят е труден като вчера.

Все още има в песните ни вой.

Все още във живота има черно.

Сирени още вият и смъртта

след самолетните ята се влачи.

Все още има гладни по света

и някъде сираци още плачат.

По пътищата злобата седи

и завистта във локвите се стича.

Разкаляната алчност още бди.

Пази се, сине, дяволски привлича.

Охолството ограбва мъдростта

и с подлости убива добрината.

Отровена, загива верността

към хората, създали топлината.

Не в пътя лек ще срещнеш радостта,

а в пътища, които сам изграждаш.

Знам, скъпа е на всеки младостта,

но щастието в болката се ражда.

Аз пътищата си преминах пеш –

все срещу ветровете, без да мигна.

Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.

Помогнаха ми хората да стигна.

Недей гази в калта за „много хляб”.

Човек и с малък къшей се наяжда.

Недей да коленичиш като слаб

пред всяка локва в страшната си жажда.

Ще бъдеш, синко, истински щастлив,

когато спреш, задъхан от умора.

И бързай, вечно няма да си жив.

Животът се живее между хора.

Стани човек от огън и от плът.

Не стой, където въздухът те души.

От стъпките в неравния си път

сам ехото да можеш да послушаш.

До плач да стигнат мъжките очи,

дори сърцето младо да изстине,

върви така, че диря да личи,

по дирите ти други да преминат.


Румяна Илиева