Ти сън ли си?

Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!


Павел Матев

На сватбата-в най-хубавият час

На сватбата - в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива -

ще дойда аз - нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!

С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
"Това е той... това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?"

Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.


Давид Овадия

Вечната

Сега е тя безкръвна и почти безплътна,

безгласна, неподвижна, бездиханна.

Очите са притворени и хлътнали.

и все едно - дали Мария, или Анна е,

и все едно - да молите и плачене, -

не ще се вдигнат тънките клепачи,

не ще помръднат стиснатите устни -

последния въздъх и стон изпуснали.

И ето че широк и чужд е вече пръстенът

на нейните ръце, навеки скръстени.



Но чувате ли вие писъка невинен

на рожбата й в люлката съседна?

Там нейната безсмъртна кръв е минала

и нейната душа на тоя свят отседнала.

Ще минат дни, години и столетия

и устните на двама млади, слети,

ше шепнат пак "Мария" или "Анна"

в нощта сред пролетни благоухания.

А внучката ще носи всичко: името,

очите, устните, косите - на незримата.


Елисавета Багряна

Стихии

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?



Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?



Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студени, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?



Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?

Елисавета Багряна