На майка ми

На майка ми

Мамо.

И аз ще се завърна, както винаги.

И както винаги, най-неочаквано

прозореца ти ще изпълня в тъмното -

не ставай изненадано от стола си.

Не падай във ръцете ми -

погледай ме

и позволи ми да сваля палтото си.

Да насека дърва и във нозете ти

да коленича - да запаля печката.

Над куфара ми се склони усмихнато.

Над дрехите ми, книгите ми, мислите.

И докосни ги, моля те, накарай ме

отново да обикна тежината им.

Не се страхувай - пристъпи в душата ми,

прозорцити й избърши, пред някого

гостоприемно разтвори вратити й -

върни на огледалото й блясъка.

И изпълни и счупените съдове

със сребърната влага на очите си,

за да живея - за да нося винаги

във мислите си твоето присъствие.

Мамо,

не остарявай, моля те, и никога

не вярвай през деня на огледалото.

В очите ми се гледай непрекъснато,

Съпротивлявай се срещу тъгата си.

За здравето си се бори отчаяно.

И защищавай, моля те, душата си

от бръчките, от пясъка на времето.

Не казвай, че е суета - понякога

си освожавай със червило устните...

И не умирай - заповядвам ти! -

до края.

До края съществувай във живота ми!

Явявай се в най-страшните ми сънища

със бялата си рокля -

съзерцаваа ме

от погледите на жените - тихите...

Да се обърна стреснато след някоя

и да те видя във дъжда -

в прозорците,

в балконите, в дърветата и в себе си.

Мамо. Не ме изоставай,

мамо.

Христо Фотев

Колко си хубава!...

На М.К.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

 

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

 

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде –

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

 

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

 

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

 

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Христо Фотев

Пръстен

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

 

Веселин Ханчев

Не си отивай!

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Дамян Дамянов

Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Дамян Дамянов

.................

Взето е от тук....



До гуша ми е дошло от игри на мълчание.

Мислиш ли, че ми стига тая доза внимание

(с нотка хладна учтивост, сякаш от куртоазия,

а очите ти гледат все през мен и са празни…)

И боли ме, когато замълчиш многозначно.

От смълчана тъга всеки миг ще заплача-

Всеки път, щом потънеш във студено мълчание

зажаднявам за бликащи думи без съдържание,

да се спъва слуха ми във речта ти накъсана,

да се спира дъха ми от лицето ти свъсено,

и изобщо, любими, предпочитам гнева ти

пред това да са мними любовта и страстта ти.

Колко дълго ще мога да се питам безмълвна:

„Какво мисли, за бога, и ако го прегърна

Ще се дръпне ли, сепнат, със прикрита досада –

осезаема, лепкава…” Колко още ще страдам?

Да, дойде ми до гуша от игри на взаимност.

….Ти дори не ме слушаш? И разсеяно кимваш…

По-добре си върви. По-добре да те няма,

Вместо да съм сама, въпреки че сме двама.