Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим, я не решим...
Но не казвайте:утре ще бъдем красиви.
Не казвайте:утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте:утре ще бъдем, ще бъдем...
ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета -
падаме, както ходим,
умираме както спим.
Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес ще печеля пари за прехраната.
Не казвайте:утре ще бъдем честни,
днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи момчета,
ходейки падаме, падайки мрем.
Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим...
Носете си новите дрехи, момчета -
падаме, както ходим,
умираме както спим.
Ст.Цанев
събота, 6 февруари 2010 г.
Разкаянието на бащата
Чуй ме,сине.Аз ти казвам тези думи, когато ти спиш;сложил си твоята малка ръчичка под бузата,а светлите ти къдрици са залепнали върху потното ти чело.Аз се промъкнах сам в твоята стая.Преди няколко минути, когато седях в библиотеката и четях вестника, ме заля тежка вълна на разкаяние.И дойдох до твоето креватче с ясното съзнание за своята вина.
Знаеш ли за какво си мислех, сине?Аз си изкарах върху теб своето лошо настроение.Скарах ти се,когато се обличаше,за да отидеш на училище,понеже ти едвам-едвам допря до лицето си мократа хавлиена кърпа.Скарах ти се ,че не си си изчистил обувките.Сърдито ти викнах,когато хвърли нещо от дрехите си на пода.
На закуска също се заяждах с теб.Ти разля чая.Ти лакомо гълташе хапките.Ти седеше с лакти върху масата.Ти прекалено дебело си намаза филията с масло.После, когато тръгна да си поиграеш, а аз бързах да хвана влака, ти се обърна, помаха ми с ръка и ми извика”Татко, довиждане! ”, а пък аз свъсих вежди и отговорих
” Изправи си раменете! ”
След това, в края на деня,всичко започна от начало.Вървейки към къщи,аз те видях,когато застанал на колене, ти играеше на топчета.Чорапите ти имаха дупки.Аз те унижих пред твоите приятели, когато те заставих да вървиш пред мен към къщи.Чорапите не са евтини и ако трябваше да ги купуваш със собствените си пари, щеше да бъдеш по-внимателен! Можеш ли да си представиш сине, че това го каза твоят баща!
Помниш ли как ти влезе в бибилиотеката, където аз четях-плахо, а в погледа ти имаше болка?Когато те погледнах разсеяно над вестника,раздразнен,че са ми попречили,ти нерешително застана до вратата. “Какво ти трябва?”-попитах аз рязко.
Ти не ми отговори нищо, но поривисто се хвърли към мен, прегърна ме име целуна.Твоите ръчички ме стиснаха с любовта,която Бог бе вложил в сърцето ти и която дори моето пренебрежително отношение не би могло да пресуши.А след това ти си отиде,тропайки с крачета нагоре по стълбите.Та така,сине,скоро след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен,отвратителен страх.Какво направи с мен навикът?Навикът да се заяждам,да мъмря-такава бе моята награда за теб, за това, че ти си малко момче.Наистина не може да се каже ,че не те обичах,цялата работа е в това,че аз очаквах прекалено много от младостта и те измервах с мярката на моите собствени години.
А в твоят характер толкова много е силното,прекрасното и искреното.Твоето малко сърце е толкова велико както е изгревът над далечните хълмове.То се прояви в твоят стихиен порив, когато ти се хвърли към мен, за да ме целунеш преди да отидеш да спиш.Нищо друго днес няма значение, сине.Аз дойдох до твоето креватче в тъмното и засрамен паднах на колене!
Това е слабо изкупление. Аз знам, ти не би разбрал тези неща, ако ти бях казал всичко това,когато се събудиш.Но утре аз ще бъда истински баща!Аз ще ти бъда другар, ще страдам когато ти страдаш, и ще се смея, когато ти се смееш.Аз ще прехапя езика си,когато той е готов отново да изрече ядосани думи.Аз постоянно ще си повтарям като заклинание:” Той е само момче, едно малко момче! “
Страхувам се, че мислено аз виждах в теб възрастен мъж.Сега обаче, когато те гледам, сине, как уморено си се свил в креватчето си, аз разбирам,че ти си още дете.Едва вчера ти беше в ръцете на майка си и главичката ти лежеше върху рамото й. Аз изисквах от тебе много,прекалено много............
Знаеш ли за какво си мислех, сине?Аз си изкарах върху теб своето лошо настроение.Скарах ти се,когато се обличаше,за да отидеш на училище,понеже ти едвам-едвам допря до лицето си мократа хавлиена кърпа.Скарах ти се ,че не си си изчистил обувките.Сърдито ти викнах,когато хвърли нещо от дрехите си на пода.
На закуска също се заяждах с теб.Ти разля чая.Ти лакомо гълташе хапките.Ти седеше с лакти върху масата.Ти прекалено дебело си намаза филията с масло.После, когато тръгна да си поиграеш, а аз бързах да хвана влака, ти се обърна, помаха ми с ръка и ми извика”Татко, довиждане! ”, а пък аз свъсих вежди и отговорих
” Изправи си раменете! ”
След това, в края на деня,всичко започна от начало.Вървейки към къщи,аз те видях,когато застанал на колене, ти играеше на топчета.Чорапите ти имаха дупки.Аз те унижих пред твоите приятели, когато те заставих да вървиш пред мен към къщи.Чорапите не са евтини и ако трябваше да ги купуваш със собствените си пари, щеше да бъдеш по-внимателен! Можеш ли да си представиш сине, че това го каза твоят баща!
Помниш ли как ти влезе в бибилиотеката, където аз четях-плахо, а в погледа ти имаше болка?Когато те погледнах разсеяно над вестника,раздразнен,че са ми попречили,ти нерешително застана до вратата. “Какво ти трябва?”-попитах аз рязко.
Ти не ми отговори нищо, но поривисто се хвърли към мен, прегърна ме име целуна.Твоите ръчички ме стиснаха с любовта,която Бог бе вложил в сърцето ти и която дори моето пренебрежително отношение не би могло да пресуши.А след това ти си отиде,тропайки с крачета нагоре по стълбите.Та така,сине,скоро след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен,отвратителен страх.Какво направи с мен навикът?Навикът да се заяждам,да мъмря-такава бе моята награда за теб, за това, че ти си малко момче.Наистина не може да се каже ,че не те обичах,цялата работа е в това,че аз очаквах прекалено много от младостта и те измервах с мярката на моите собствени години.
А в твоят характер толкова много е силното,прекрасното и искреното.Твоето малко сърце е толкова велико както е изгревът над далечните хълмове.То се прояви в твоят стихиен порив, когато ти се хвърли към мен, за да ме целунеш преди да отидеш да спиш.Нищо друго днес няма значение, сине.Аз дойдох до твоето креватче в тъмното и засрамен паднах на колене!
Това е слабо изкупление. Аз знам, ти не би разбрал тези неща, ако ти бях казал всичко това,когато се събудиш.Но утре аз ще бъда истински баща!Аз ще ти бъда другар, ще страдам когато ти страдаш, и ще се смея, когато ти се смееш.Аз ще прехапя езика си,когато той е готов отново да изрече ядосани думи.Аз постоянно ще си повтарям като заклинание:” Той е само момче, едно малко момче! “
Страхувам се, че мислено аз виждах в теб възрастен мъж.Сега обаче, когато те гледам, сине, как уморено си се свил в креватчето си, аз разбирам,че ти си още дете.Едва вчера ти беше в ръцете на майка си и главичката ти лежеше върху рамото й. Аз изисквах от тебе много,прекалено много............
У. Ливингстон Ларнед
На моето дете
Тази сутрин ще се усмихна, когато видя лицето ти и ще се смея, за да не заплача.
Тази сутрин ще те оставя да си избереш какво и искаш да облечеш, ще се усмихна и ще ти кажа колко прекрасно изглеждаш така.
Тази сутрин ще зарежа прането, ще те взема и ще те заведа в парка да играем заедно.
Тази сутрин ще оставя чиниите в мивката и ще седна до теб да ме научиш как се реди този пъзел.
Днес след обяд ще изключа телефона и компютъра, ще отида с теб в задния двор и ще се правим сапунени балони.
Днес след обяд няма да крещя, дори няма да повиша тон, когато ти се размрънкаш и захленчиш за сладолед, когато мине количката на сладоледажията, а ще ти купя сладолед.
Днес след обяд няма да се тревожа какъв ще станеш, когато пораснеш или да се опитвам да отгатна какво решение да взема, за да не бъдеш наранен.
Днес след обяд ще те оставя да ми помагаш в правенето на сладкишите и няма да те спирам, докато се опитваш да ги приготвиш.
Днес след обяд ще отидем в МакДоналдс и ще си купим две детски менюта, така че да си имаш две играчки.
Тази вечер ще те държа в прегръдките си, ще ти разкажа историята за твоето раждане и затова колко много те обичам.
Тази вечер ще те оставя да се намокриш в банята и няма да се ядосам.
Тази вечер ще ти позволя да останеш по-късно и ще седим на верандата да броим звездите.
Тази вечер ще те притисна до себе си за дълги часове и ще изпусна любимите си телевизионни програми.
Тази вечер, когато прекарвам пръсти през косицата ти, докато се молиш, просто ще бъда благодарна на Бога, че ми е дал най-великия подарък, който някога е даван.
Ще се замисля за майките и бащите, които търсят изчезналите си деца, майките и бащите, които стоят до гроба на детето си, вместо до неговото легло, и за майките и бащите, които седят в болничните стаи, гледайки как детенцето им страда, и които крещят, защото не могат да направят нищо в безсилието си.
И когато те целуна за лека нощ, ще те гушна по-силно и по-дълго., Тогава ще благодаря на Бога за теб и ще Го помоля за още един такъв ден с теб, а защо не за още много такива! ...
Тази сутрин ще те оставя да си избереш какво и искаш да облечеш, ще се усмихна и ще ти кажа колко прекрасно изглеждаш така.
Тази сутрин ще зарежа прането, ще те взема и ще те заведа в парка да играем заедно.
Тази сутрин ще оставя чиниите в мивката и ще седна до теб да ме научиш как се реди този пъзел.
Днес след обяд ще изключа телефона и компютъра, ще отида с теб в задния двор и ще се правим сапунени балони.
Днес след обяд няма да крещя, дори няма да повиша тон, когато ти се размрънкаш и захленчиш за сладолед, когато мине количката на сладоледажията, а ще ти купя сладолед.
Днес след обяд няма да се тревожа какъв ще станеш, когато пораснеш или да се опитвам да отгатна какво решение да взема, за да не бъдеш наранен.
Днес след обяд ще те оставя да ми помагаш в правенето на сладкишите и няма да те спирам, докато се опитваш да ги приготвиш.
Днес след обяд ще отидем в МакДоналдс и ще си купим две детски менюта, така че да си имаш две играчки.
Тази вечер ще те държа в прегръдките си, ще ти разкажа историята за твоето раждане и затова колко много те обичам.
Тази вечер ще те оставя да се намокриш в банята и няма да се ядосам.
Тази вечер ще ти позволя да останеш по-късно и ще седим на верандата да броим звездите.
Тази вечер ще те притисна до себе си за дълги часове и ще изпусна любимите си телевизионни програми.
Тази вечер, когато прекарвам пръсти през косицата ти, докато се молиш, просто ще бъда благодарна на Бога, че ми е дал най-великия подарък, който някога е даван.
Ще се замисля за майките и бащите, които търсят изчезналите си деца, майките и бащите, които стоят до гроба на детето си, вместо до неговото легло, и за майките и бащите, които седят в болничните стаи, гледайки как детенцето им страда, и които крещят, защото не могат да направят нищо в безсилието си.
И когато те целуна за лека нощ, ще те гушна по-силно и по-дълго., Тогава ще благодаря на Бога за теб и ще Го помоля за още един такъв ден с теб, а защо не за още много такива! ...
Защо плачат жените?
Малко момче попитало майка си, „Защо плачеш?"
„Защото съм жена?", отговорила му тя.
„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш"
По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"
„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.
Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.
Най-накрая попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?
Господ отговорил: „Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си въпреки каквото и да се случи и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.
Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му.
Дадох й мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде непоколебимо до него.
И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.
„Виждаш ли, сине", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.
Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."
„Защото съм жена?", отговорила му тя.
„Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш"
По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?"
„Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.
Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.
Най-накрая попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?
Господ отговорил: „Когато създавах жената, тя трябваше да е специална. Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни, за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й. Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си въпреки каквото и да се случи и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.
Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро, за да защити сърцето му.
Дадох й мъдрост, за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде непоколебимо до него.
И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.
„Виждаш ли, сине", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата.
Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."
"ОБИЧАМ ТЕ, МАМО, И В ТОЗИ ЖИВОТ".
В памет на всички деца, дарили органи,
за да живеят други деца.
На всички родители, съгласили се
органи от умиращото им дете,
да бъдат използвани за спасяването
на друг човешки живот.
0:00 а.м.
ДЕТЕТО
"Къде си, мамо? Не виждам във мрака.
А искам във твойта прегръдка да спя.
Но ти си далеко - а тука ме чакат
усмихнати, весели, светли деца.
Те искат със тях да играя - далеко
от тежката болка, горяща във мен.
Там светло е мамо, спокойно и леко...
Щастлив ще съм мамо и в новия ден.
И вече я няма и бялата стая,
изчезва и лекарят - в бяла мъгла -
аз вече съм здрав! Обичам те, мамо,
но тебе те няма - къде си сега?"
0:02 а.м.
МАЙКАТА
Безпомощно гледа - детето умира,
сърцето му само все още тупти.
В телцето му малко със мъка се взира
и плаче с пресъхнали вече сълзи.
И мрази и Бога, и мрази и Рая-
готова е в Ада да слезе дори -
на Дявола черен душата си дава -
"Върни ми детето, а мене вземи"!
Докосва със устни челцето студено,
погалва косичката мека, с тъга.
Отпуска над него глава уморено -
потъва в забрава, обвита в съня.
...
И вижда детето - щастливо играе
със други деца сред поток светлина.
Лицето му ведро - в усмивка сияе
и няма ни болка, ни страх, ни тъга...
Видя я детето. Към нея затича -
ръчички протегнало с радост, с любов.
И сякаш го чу през мъгла да изрича:
"ОБИЧАМ ТЕ, МАМО, И В ТОЗИ ЖИВОТ !"
Усмихна се нежно детето, погали
с ръчички обляното в сълзи лице.
Завинаги светла надежда остави
в разбитото майчино, тъжно сърце.
0:15 а.м.
Събуди се майката, леко потърпна -
не искаше още да пусне съня,
но друго лице, изпълнено с мъка,
видя във сумрачната бяла мъгла.
Лице на очакване, пълно със вяра,
че друго дете ще живее сега -
"О, Боже, кажи ми какво да направя?!"-
потръпна от допира тя със смъртта.
Погали любимите детски ръчички,
притисна телцето - потъващо в мрак,
целуна любимите малки очичкиЕ
гласът й се сгърчи от болка и страх:
"Вземете сърцето! Той вече живее
със други деца - във поток светлина.
А тук на земята, сърцето ще грее
и друго дете ще спаси от смъртта."
0:17 а.м.
Операционната зала:
Две малки дечица - докоснали Рая -
едното в прегръдките вече на Бог,
а другото - чакащо в бялата стая -
сърцето си ново - за своя живот.
Когато сърцето затупка в детето,
извика душата му - лека в съня
и върна се бързо, без болка в телцето,
прогонило вече далеко смъртта.
А другото малко дете не усети,
че няма в телцето му вече сърце -
то беше далеко - в безкрая засвети
безсмъртна звездичка - във топло небе.
6:30 а.м.
Двете майки
Разплакани двете, прегърнати здраво,
си мислеха - всяка за свойто дете.
Едната загуби го, знаеше само -
остана туптящо едно сърчице.
И Ада и Рая във нея събрани
не можеха майчина болка да спрат -
"Защо си отиде? Защо ме остави?"-
Душата й виеше в мрака със страх.
А другата майка плачеше с радост -
детето й живо е - има сърце.
Погледна жената до нея и каза:
"Ти също си майка на мойто дете.
Във него тупти сърчице, на което
си дала живот, и обич... Дори
изгубила всичко, което обичаш -
остави безсмъртни от него следи".
1:00 p.м.
Детето, потънало в бялата стая,
отвори очички, погледна с любов,
усмихна се леко и тихичко каза:
"ОБИЧАМ ТЕ, МАМО, И В ТОЗИ ЖИВОТ".
Пенка Николова
за да живеят други деца.
На всички родители, съгласили се
органи от умиращото им дете,
да бъдат използвани за спасяването
на друг човешки живот.
0:00 а.м.
ДЕТЕТО
"Къде си, мамо? Не виждам във мрака.
А искам във твойта прегръдка да спя.
Но ти си далеко - а тука ме чакат
усмихнати, весели, светли деца.
Те искат със тях да играя - далеко
от тежката болка, горяща във мен.
Там светло е мамо, спокойно и леко...
Щастлив ще съм мамо и в новия ден.
И вече я няма и бялата стая,
изчезва и лекарят - в бяла мъгла -
аз вече съм здрав! Обичам те, мамо,
но тебе те няма - къде си сега?"
0:02 а.м.
МАЙКАТА
Безпомощно гледа - детето умира,
сърцето му само все още тупти.
В телцето му малко със мъка се взира
и плаче с пресъхнали вече сълзи.
И мрази и Бога, и мрази и Рая-
готова е в Ада да слезе дори -
на Дявола черен душата си дава -
"Върни ми детето, а мене вземи"!
Докосва със устни челцето студено,
погалва косичката мека, с тъга.
Отпуска над него глава уморено -
потъва в забрава, обвита в съня.
...
И вижда детето - щастливо играе
със други деца сред поток светлина.
Лицето му ведро - в усмивка сияе
и няма ни болка, ни страх, ни тъга...
Видя я детето. Към нея затича -
ръчички протегнало с радост, с любов.
И сякаш го чу през мъгла да изрича:
"ОБИЧАМ ТЕ, МАМО, И В ТОЗИ ЖИВОТ !"
Усмихна се нежно детето, погали
с ръчички обляното в сълзи лице.
Завинаги светла надежда остави
в разбитото майчино, тъжно сърце.
0:15 а.м.
Събуди се майката, леко потърпна -
не искаше още да пусне съня,
но друго лице, изпълнено с мъка,
видя във сумрачната бяла мъгла.
Лице на очакване, пълно със вяра,
че друго дете ще живее сега -
"О, Боже, кажи ми какво да направя?!"-
потръпна от допира тя със смъртта.
Погали любимите детски ръчички,
притисна телцето - потъващо в мрак,
целуна любимите малки очичкиЕ
гласът й се сгърчи от болка и страх:
"Вземете сърцето! Той вече живее
със други деца - във поток светлина.
А тук на земята, сърцето ще грее
и друго дете ще спаси от смъртта."
0:17 а.м.
Операционната зала:
Две малки дечица - докоснали Рая -
едното в прегръдките вече на Бог,
а другото - чакащо в бялата стая -
сърцето си ново - за своя живот.
Когато сърцето затупка в детето,
извика душата му - лека в съня
и върна се бързо, без болка в телцето,
прогонило вече далеко смъртта.
А другото малко дете не усети,
че няма в телцето му вече сърце -
то беше далеко - в безкрая засвети
безсмъртна звездичка - във топло небе.
6:30 а.м.
Двете майки
Разплакани двете, прегърнати здраво,
си мислеха - всяка за свойто дете.
Едната загуби го, знаеше само -
остана туптящо едно сърчице.
И Ада и Рая във нея събрани
не можеха майчина болка да спрат -
"Защо си отиде? Защо ме остави?"-
Душата й виеше в мрака със страх.
А другата майка плачеше с радост -
детето й живо е - има сърце.
Погледна жената до нея и каза:
"Ти също си майка на мойто дете.
Във него тупти сърчице, на което
си дала живот, и обич... Дори
изгубила всичко, което обичаш -
остави безсмъртни от него следи".
1:00 p.м.
Детето, потънало в бялата стая,
отвори очички, погледна с любов,
усмихна се леко и тихичко каза:
"ОБИЧАМ ТЕ, МАМО, И В ТОЗИ ЖИВОТ".
Пенка Николова
Абонамент за:
Публикации (Atom)