....

Едни живеят, други съществуват. Това, което ни отличава един от друг, е изборът. Всеки от нас избира колко жив иска да бъде.
Нямам против инертните хора, просто не ги разбирам. Те са заети с първичните неща за оцеляване – хапват, пийват и правят секс (обикновено без да се размножават). После спят, а на сутринта започват отначало. Хората, които битуват, са щастливи. Те изпълняват стриктно единствено задълженията си, които поддържат във форма физическото им състояние. Разбира се, работят. Несъвършенството на нашия свят се състои в принудата да работим. Съществуването зависи преди всичко от парите.
Животът е повече от две кюфтета и използван презерватив.
Ние носим отговорност, че сме живи. Затова харесвам съзидателните хора. Харесвам хората, които мислят и са готови да носят отговорност за нещата, които казват и правят. Трябва да осъзнаваме своите действия и постъпки. Знам, познанието трупа тъга, но е и път към добротата.
Истински живи са онези, които допускат грешки и се учат от тях.
Да си жив, означава да си склонен да изслушаш другия, да се опиташ да му помогнеш и да положиш усилия да го обичаш, особено ако си истински влюбен. Любовта не е само дума. Любовта е преди всичко добронамереност.
Като по-млад и аз не вярвах в приказките на възрастните. Те казваха, че времето учи и лекува. Сега знам, че опитът е изключително важен. Точно опитът ме научи, че животът има смисъл заради другите живи същества. Егоизмът и лицемерието са разрушителни. Суетата самоубива. Нагонът на Вселената е разрушителен. Тя се разширява от любов към самата себе си. Така се случва и с нас. Въпросът е да осъзнаем, че колкото по-голяма става нашата лична Вселена, толкова повече място има и за други хора в нея. Не само като физическо присъствие, а като други живи същества, с които обменяме чувства и думи.
Нашето собствено развитие зависи от това да не приемаме нищо за даденост. Животът, това е способността да обичаме. Опитът, който трупаме, наистина ни доближава до тъгата, но тъгата е съзидателна, защото ни прави по-добри и благородни.
Прави ни истински живи.

Автор: Добромир Банев