понеделник, 5 май 2014 г.

..........

Помниш ли?
Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо-сякаш за мен бе постлала земята богато, мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите, имаше стари чешми със мъхнати корита, и езера, засияли сред каменни хребети - с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра, щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора - исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема, че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха,сменяха влакове,
твойте мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила..
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи, как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори, после запита : "Къде ли се свършва простора?"

Може би скоро ше кажа през сълзи: да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.

Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?

Ето го мойто писмо закъсняло.......