ЖИВЕЙ....

ЖИВЕЙ, когато имаш всичко 
или от всичко си лишен 
и късаш думите на срички, 
за да не паднеш в техен плен! 

ЖИВЕЙ, когато от тревата 
орониш първата роса 
и търсиш в утрото приятел 
на детските си небеса! 

ЖИВЕЙ, когато ти се плаче 
или до плач си отвратен 
от бели вълци и гризачи, 
които ровят в твоя ден! 

ЖИВЕЙ, с умората на всеки, 
сънувай неговия сън! 
И ако всичко си отрекъл, 
повикай слънцето отвън! 

ЖИВЕЙ, когато те разлюбят 
светкавици и ветрове 
и нежността започне грубо 
метални устни да кове! 

ЖИВЕЙ, с гласа и препирните 
на малките си дъщери! 
Изстинеш ли съвсем - опитай 
ледът искра да сътвори! 

ЖИВЕЙ, дори да си измамен 
от собствената си съдба 
и вместо да усетиш рамо, 
усещаш нечий нож в гърба! 

ЖИВЕЙ, за всичко! А когато 
животът вече изгори, 
вдигни се пак и без остатък 
останките му събери! 

ЖИВЕЙ, и всяка адска жега 
с капчукова вода полей! 
Дори да ти коват ковчега 
живей, приятелю, ЖИВЕЙ! 


Евстати Бурнаски 
на Матей Шопкин

РАЗГОВОР С МОЯ СИН НА 18-ТИЯ МУ РОЖДЕН ДЕН

Седни по-близо и не крий от мен

цигарата си с пръстите несръчни

Ти ставаш вече мъж от този ден

и моят път от твоя се отлъчва.

Знам, чакаш радост да ти подаря,

та леки да са първите ти крачки.

Не ще му кажеш днес „благодаря”.

Подаръкът сега не е играчка.

С какво да те зарадвам, сине мой?

И днес денят е труден като вчера.

Все още има в песните ни вой.

Все още във живота има черно.

Сирени още вият и смъртта

след самолетните ята се влачи.

Все още има гладни по света

и някъде сираци още плачат.

По пътищата злобата седи

и завистта във локвите се стича.

Разкаляната алчност още бди.

Пази се, сине, дяволски привлича.

Охолството ограбва мъдростта

и с подлости убива добрината.

Отровена, загива верността

към хората, създали топлината.

Не в пътя лек ще срещнеш радостта,

а в пътища, които сам изграждаш.

Знам, скъпа е на всеки младостта,

но щастието в болката се ражда.

Аз пътищата си преминах пеш –

все срещу ветровете, без да мигна.

Съдбата ми крещеше: „Ще се спреш”.

Помогнаха ми хората да стигна.

Недей гази в калта за „много хляб”.

Човек и с малък къшей се наяжда.

Недей да коленичиш като слаб

пред всяка локва в страшната си жажда.

Ще бъдеш, синко, истински щастлив,

когато спреш, задъхан от умора.

И бързай, вечно няма да си жив.

Животът се живее между хора.

Стани човек от огън и от плът.

Не стой, където въздухът те души.

От стъпките в неравния си път

сам ехото да можеш да послушаш.

До плач да стигнат мъжките очи,

дори сърцето младо да изстине,

върви така, че диря да личи,

по дирите ти други да преминат.


Румяна Илиева

РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости!
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя... тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз...
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те изгубя? -
си викнах сам във адски страх.
Нима?!... Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг!


Дамян Дамянов

НЕ ОТЛАГАЙ!

Вчера – вече е минало….

Утре – не можем да знаем…

Утре може да бъде късно…

Да кажеш че обичаш, да кажеш че съжаляваш,

да се извиниш,

Да кажеш че искаш да опиташ наново,

Утре може да бъде много късно,

За да поискаш прошка,

За да кажеш – Прости ми, грешката беше моя…
Твоята любов, утре може да е ненужна!

Твоето извинение утре може да е излишно!

Твоето завръщане утре може да е нечакано!

Твоето писмо утре може да не бъде прочетено!

Твоята нежност утре може да не е необxодима!

Твоята прегръдка утре може да не срещне

друга прегръдка…

Защото утре може да бъде много, много късно…
Не отлагай за утре да кажеш:

“Обичам те”

“Липсваш ми”

“Прости ми”

“Това цвете е за теб”

“Изглеждаш много добре”…
Не отлагай за утре твоята усмивка,

твоята прегръдка, твоята нежност…

Твоята работа, твоите мечти, твоята помощ…
Не отлагай за утре да попиташ:

“Мога ли да ти помогна?”

“Защо си тъжен?”

“Какво ти става?”

“Хей… Ела тук, хайде да поговорим…”

“Къде е твоята усмивка?”

“Защо не започнем на ново?"

“С теб съм… Знаеш, че можеш

да ми разкажеш…”

“Къде са твоите мечти?”
Не забравяй: Утре може да бъде много късно!

Търси! Моли! Настоявай! Опитай още веднъж!

Единствено ДНЕС е решаващо!

Утре може да бъде късно…мнoгo късно

* * *

* * *

За всички пропуснати мигове,
за сълзите неизплакани,
за всички изпуснати влакове,
за гарите недочакани,
за думите неизказани,
за раните ненанесени,
за болките ненаказани,
за всички цветя неподнесени,
за песните неизпети,
картини ненарисувани,
за чувствата неизлети
и танци неизтанцувани,
за стиховете неписани,
за маските несвалени,
за виковете подтиснати,
за ударите спестени,
за устните нецелунати,
за всички врати неоткрехнати,
за шансовете изгубени
и страхове непосрещнати,
за всички писма неизпратени,
любови несподелени,
за всичките прошки недадени,
за пропиляното време,
за грешките непоправени,
за всяко „обичам” неказано,
за бляновете забравени,
за щастието отказано,
за всички пропуснати други животи
и избори ненаправени
сега е моментът да мислим, защото
не знаем тук колко остава ни!

Мадлен Алгафари