Приказка

ПРИКАЗКА

ДАМЯН ДАМЯНОВ

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ….
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?