Как свеж е спомена за бабините рози,
за двора летен, цял окьпан от роса...
Листата от цветенцето, които сложих
помежду страничките на една мечта...
И баба, сякаш взела Сльнцето вьв шепи,
избьрсва от лицето ми сьрдитата сьлза,
как после грейвам, сякаш между двете,
изгряла е сияйната дьга подир дьжда...
И люлчицата детска дето ми я сложи
вьв клоните на престарялата череша,
и мене вьтре, дето нежно ме положи,
и куклата, която ме научи, как да реша...
За всички истински неща изпитала,
които с толкоз много обич ми разказа...
Протягам двете си рьце в молитвата
кьм Ангела си сьс молба да ми я пази!
И вярвам, че ще бьдеме отново двете,
но там, на другата, незнайната Земя...
Днес изживявам още времето, в което
с наученото ми от нея вече сьм добра...
Единствено се мьча сьс вьпроса, дето
не мога да намеря отговор и до сега...
Дали, когато и аз ида на небето
тя пак ще бьде баба - аз пьк, внучката добра...?
Няма коментари:
Публикуване на коментар