ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Достатъчно... Изтрий сълзите
със края на ръкава...
Животът продължава, мила,
животът продължава...

Макар без сцена. Без театър.
Макар и безработни.
Със теб сме още по-щастливи.
Със тебе сме страхотни.

Освободени от задръжки,
от глупави проблеми,
най-после и за нас самите
си подарихме време.

Животът продължава, мила.
Печелиш или губиш.
Но в този случай аз печеля -
ти супер с мен се любиш.

И не мисли, че няма време,
че е изтекъл срока.
Животът продължава, мила,
в обратната посока.

Обръща се назад, към старта.
Към младостта завива.
Аз ставам все по-ненаситен,
а ти - все по-красива.

И както виждаш, ни се случи
най-хубавата случка.
Животът продължава, мила,
във малката ни внучка.

И затова изтрий сълзите
със края на ръкава.
Чак до смъртта и по-нататък
животът продължава.

Недялко Йорданов

КОГАТО

Когато раздаваш любов до безкрайност
и пазиш в сърцето си чуждите тайни.

Когато подаваш ръка на приятел,
човешката нужда навреме отгатнал.

Когато сред хората спящи будуваш
и с думи душевните рани лекуваш.

Когато на просяка къшей подаваш
и всяка дребнавост човешка прощаваш.

Когато деня с благодарност посрещаш
и просиш от Бога за нужди човешки.

Когато очакваш с надежда в живота
и другите учиш да следват доброто.

Когато, макар и за някои черен,
останеш на своите принципи верен.

Когато посрещаш бедите достойно
и вечер си лягаш със съвест спокойна.

Когато, дори и в напреднала възраст,
не спираш да черпиш от книгите мъдрост.

Тогава живееш със светлата мисъл,
че твоят живот е изпълнен със смисъл.


Цветан Диковски

............

„Мой си е, сине, и тежкият кръст да те науча на доблест. Да те извая от дух. От душа и от пръст, за да си Богу и себе – достоен. В едно те заклевам. В едно. И сега. Жена не разплаквай, която обича. Мъжът не оставя сълзи зад гърба. Мъжът е достоен. Дори необичащ. Мерзавецът бяга, но ти остани. Бъди по-голям от страха и вината. Глупакът мълчи, ала ти говори. Така че след теб светлина да остава. Така че след теб да пониква трева. Така че след теб някой друг да обичат. Дори необичащ, целувай ръка. Че всяко сърце е от Бог. И е живо. „

 Мария Лалева

Писмо до татко

Здравей, татко!

Откраднах си мъничко време,

за да ти пиша, че аз съм добре.

Задъхана следвам мечтите големи

и нищо не може по път да ме спре.

Не съм Ви забравила. Мисля Ви много!

И знам, че Ви липсвам - това ми тежи,

но трябва да стискаме зъби, за Бога!

Човек, в слабостта си, най-често греши...

Така - ти ме учеше някога, татко,

когато се плашех от черния мрак,

когато ядях до преяждане сладко

или се препъвах във къщния праг.

Тогава ми казваше - „Горе главата!

Стъпчи изкушение, болка и страх!“

Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми

и аз се преборвах набързо със тях.

Пораснах щастлива при теб и при мама.

Разбрах що е вярност, любов и уют...

Готова съм вече! И никога няма

да ме изплаши човешкият студ!

Така е при мене... Пиши, как сте Вие?

Намери ли евтини, сухи дърва?

Мама - лекарства редовно ли пие?

Пушиш ли още следобед лула?

Изпращам Ви малко пари. Да си имате.

Не ми се сърди и не питай защо!

Студено е вече навън. Иде зимата...

Купи си обувки, на мама - палто!

Целувам те силно и моля те, татко,

не се притеснявай! Аз съм добре!

Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...

Обичам те:

Твое голямо дете. 


Румяна Симова

СЕГА ТОВА Е РОМАНТИЧНО МИНАЛО...

Сега това е романтично минало,

А те самите — празнична героика.

И между тях и мен лежат годините,

Угасналата кръв и ореолите.

Сега това са само пет-шест страници

В окъсана далечна христоматия.

Портрети на войводи и въстаници —

Получовеци и полуразпятия...

Познаваме ги само от баладите,

От одаите, във музей превърнати,

Отгдето са излезли толкоз млади те

И вече никога не са се върнали...

А всъщност туй ли са?... Онези диви хъшове

Нима са мислили приживе за музеите?

Нима на своето безсмъртие за къшея

Без къшей хляб тогава са живели те?

По воденици и браилски ханчета

Нима са търсили те бъдно легендарие

Или пък топлата чорба на Странджата?

Не, просто те са търсили България!

България, и святата, и милата,

Която няма нищо общо с думите,

Която бе за Дякона бесилото,

А пък за Ботев — Вола със куршумите...

... Сега това е романтично минало!

А те самите — приказка, героика.

Но всяка нощ, безименни и именни,

Се връщат те в кръвта и във покоя ми.

Изпълват стаята и мен. И питат ме:

— Строшихте ли на тоя свят оковите?

А вместо отговор, ведно с комитите

Целувам аз камите и пищовите.

Дамян Дамянов