Здравей, татко!
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша, че аз съм добре.
Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм Ви забравила. Мисля Ви много!
И знам, че Ви липсвам - това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби, за Бога!
Човек, в слабостта си, най-често греши...
Така - ти ме учеше някога, татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг.
Тогава ми казваше - „Горе главата!
Стъпчи изкушение, болка и страх!“
Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми
и аз се преборвах набързо със тях.
Пораснах щастлива при теб и при мама.
Разбрах що е вярност, любов и уют...
Готова съм вече! И никога няма
да ме изплаши човешкият студ!
Така е при мене... Пиши, как сте Вие?
Намери ли евтини, сухи дърва?
Мама - лекарства редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам Ви малко пари. Да си имате.
Не ми се сърди и не питай защо!
Студено е вече навън. Иде зимата...
Купи си обувки, на мама - палто!
Целувам те силно и моля те, татко,
не се притеснявай! Аз съм добре!
Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...
Обичам те:
Твое голямо дете.
Румяна Симова
четвъртък, 21 ноември 2013 г.
петък, 1 ноември 2013 г.
СЕГА ТОВА Е РОМАНТИЧНО МИНАЛО...
Сега това е романтично минало,
А те самите — празнична героика.
И между тях и мен лежат годините,
Угасналата кръв и ореолите.
Сега това са само пет-шест страници
В окъсана далечна христоматия.
Портрети на войводи и въстаници —
Получовеци и полуразпятия...
Познаваме ги само от баладите,
От одаите, във музей превърнати,
Отгдето са излезли толкоз млади те
И вече никога не са се върнали...
А всъщност туй ли са?... Онези диви хъшове
Нима са мислили приживе за музеите?
Нима на своето безсмъртие за къшея
Без къшей хляб тогава са живели те?
По воденици и браилски ханчета
Нима са търсили те бъдно легендарие
Или пък топлата чорба на Странджата?
Не, просто те са търсили България!
България, и святата, и милата,
Която няма нищо общо с думите,
Която бе за Дякона бесилото,
А пък за Ботев — Вола със куршумите...
... Сега това е романтично минало!
А те самите — приказка, героика.
Но всяка нощ, безименни и именни,
Се връщат те в кръвта и във покоя ми.
Изпълват стаята и мен. И питат ме:
— Строшихте ли на тоя свят оковите?
А вместо отговор, ведно с комитите
Целувам аз камите и пищовите.
Дамян Дамянов
петък, 4 октомври 2013 г.
...........................................
Днес ми липсва най-много това, че няма с кого да си разделя закуската. Няма кого да питам къде са ми ключовете за входната врата. Не е като ужасно много да ми се спи, а ти да ме гъделичкаш и да ме молиш да стана, защото имаш да ми казваш „нещо“. Просто не е същото! Защото ти си далеч...
И няма друг човек на земята, който да познава гласа ми от километри на улицата сред толкова много хора. Никой друг не разпознава видовете мълчание, когато говори с мен по телефона – защото спя, защото боледувам, или защото не ми се говори с никого.И до днес не знам как го правиш това – как знаеш къде да застанеш на перона на гарата, така че да си точно пред вратата, от която аз ще сляза. Никой не ме чака така мълчаливо, и никой не ме изпраща така уверено, казвайки: „Знам, че ще се справиш!“ И при никого не искам да се върна толкова, колкото при теб. Защото никой не умее да ме държи за ръката така както ти!
И никой не е толкова далече, колкото си ти, когато някой ме мрази и ме обижда. И никой не умее да бъде толкова близо, когато се разхождам по всички възможни ръбове на всички възможни пропасти. Няма друг човек, който да различава нотките на тревога в гласа ми, когато всъщност се смея. Никой друг не познава следите от умора в очите ми, когато се събуждам.
Никой не се радва повече от теб, когато кажа: „Добре съм!“ Никой не празнува така моите победи, когато извикам:„Спечелих!“ Никой не ме разбира толкова ясно, и никой не спори с мен така дръзко!
И където и да съм днес, накъдето и да тръгвам утре, ти си тази неразривна част от мен, без която кръвта ми няма да е същата – брат ми. Ти си оставаш половината ми сърце. Когато аз ходя по въжето и стъпвам напред - ти ме гледаш в очите и вървиш по същото въже – но назад. Една крачка ти – една крачка аз. И аз казвам: „Ако паднеш ти – падаме и двамата…“ Ти казваш: „Ако паднеш ти – аз ще те хвана!“
В тези връзки няма философия. Между братята и сестрите няма логика и история, никой не си тръгва пръв. Никой не спира да обича, никой никого не изоставя. Няма предателства. Няма изневери и никой не обича повече. Особен тип обич – една и съща, константна в искреността си. Здрава в неразривността си. Цяла.
И всеки път като се сетим за тях - за брат си или за сестра си, освен да си помислим: "Не съм сам на този свят!" и да се усмихнем тихичко, друго не ни остава.
Ева Колева
Днес ми липсва най-много това, че няма с кого да си разделя закуската. Няма кого да питам къде са ми ключовете за входната врата. Не е като ужасно много да ми се спи, а ти да ме гъделичкаш и да ме молиш да стана, защото имаш да ми казваш „нещо“. Просто не е същото! Защото ти си далеч...
И няма друг човек на земята, който да познава гласа ми от километри на улицата сред толкова много хора. Никой друг не разпознава видовете мълчание, когато говори с мен по телефона – защото спя, защото боледувам, или защото не ми се говори с никого.И до днес не знам как го правиш това – как знаеш къде да застанеш на перона на гарата, така че да си точно пред вратата, от която аз ще сляза. Никой не ме чака така мълчаливо, и никой не ме изпраща така уверено, казвайки: „Знам, че ще се справиш!“ И при никого не искам да се върна толкова, колкото при теб. Защото никой не умее да ме държи за ръката така както ти!
И никой не е толкова далече, колкото си ти, когато някой ме мрази и ме обижда. И никой не умее да бъде толкова близо, когато се разхождам по всички възможни ръбове на всички възможни пропасти. Няма друг човек, който да различава нотките на тревога в гласа ми, когато всъщност се смея. Никой друг не познава следите от умора в очите ми, когато се събуждам.
Никой не се радва повече от теб, когато кажа: „Добре съм!“ Никой не празнува така моите победи, когато извикам:„Спечелих!“ Никой не ме разбира толкова ясно, и никой не спори с мен така дръзко!
И където и да съм днес, накъдето и да тръгвам утре, ти си тази неразривна част от мен, без която кръвта ми няма да е същата – брат ми. Ти си оставаш половината ми сърце. Когато аз ходя по въжето и стъпвам напред - ти ме гледаш в очите и вървиш по същото въже – но назад. Една крачка ти – една крачка аз. И аз казвам: „Ако паднеш ти – падаме и двамата…“ Ти казваш: „Ако паднеш ти – аз ще те хвана!“
В тези връзки няма философия. Между братята и сестрите няма логика и история, никой не си тръгва пръв. Никой не спира да обича, никой никого не изоставя. Няма предателства. Няма изневери и никой не обича повече. Особен тип обич – една и съща, константна в искреността си. Здрава в неразривността си. Цяла.
И всеки път като се сетим за тях - за брат си или за сестра си, освен да си помислим: "Не съм сам на този свят!" и да се усмихнем тихичко, друго не ни остава.
Ева Колева
И няма друг човек на земята, който да познава гласа ми от километри на улицата сред толкова много хора. Никой друг не разпознава видовете мълчание, когато говори с мен по телефона – защото спя, защото боледувам, или защото не ми се говори с никого.И до днес не знам как го правиш това – как знаеш къде да застанеш на перона на гарата, така че да си точно пред вратата, от която аз ще сляза. Никой не ме чака така мълчаливо, и никой не ме изпраща така уверено, казвайки: „Знам, че ще се справиш!“ И при никого не искам да се върна толкова, колкото при теб. Защото никой не умее да ме държи за ръката така както ти!
И никой не е толкова далече, колкото си ти, когато някой ме мрази и ме обижда. И никой не умее да бъде толкова близо, когато се разхождам по всички възможни ръбове на всички възможни пропасти. Няма друг човек, който да различава нотките на тревога в гласа ми, когато всъщност се смея. Никой друг не познава следите от умора в очите ми, когато се събуждам.
Никой не се радва повече от теб, когато кажа: „Добре съм!“ Никой не празнува така моите победи, когато извикам:„Спечелих!“ Никой не ме разбира толкова ясно, и никой не спори с мен така дръзко!
И където и да съм днес, накъдето и да тръгвам утре, ти си тази неразривна част от мен, без която кръвта ми няма да е същата – брат ми. Ти си оставаш половината ми сърце. Когато аз ходя по въжето и стъпвам напред - ти ме гледаш в очите и вървиш по същото въже – но назад. Една крачка ти – една крачка аз. И аз казвам: „Ако паднеш ти – падаме и двамата…“ Ти казваш: „Ако паднеш ти – аз ще те хвана!“
В тези връзки няма философия. Между братята и сестрите няма логика и история, никой не си тръгва пръв. Никой не спира да обича, никой никого не изоставя. Няма предателства. Няма изневери и никой не обича повече. Особен тип обич – една и съща, константна в искреността си. Здрава в неразривността си. Цяла.
И всеки път като се сетим за тях - за брат си или за сестра си, освен да си помислим: "Не съм сам на този свят!" и да се усмихнем тихичко, друго не ни остава.
Ева Колева
събота, 28 септември 2013 г.
Lullaby
Well I know the feeling
Of finding yourself stuck out on the ledge
And there ain't no healing
From cutting yourself with the jagged edge
I'm telling you that
It's never that bad
And taking that something is where at
Lay down on the floor
And your not sure
You can take this anymore
So just give it one more try
To a lullaby
And turn this up on the radio
If you can hear me now
I'm reaching out
To let you know that you're not alone
And you can't tell
I'm scared as hell
Cause I can't get you on the telephone
So just close your eyes
Well honey here comes a lullaby
Your very own lullaby
Please let me take you
Out of the darkness and into the light
Cause I have faith in you
That you're gonna make it through another night
Stop thinking about
The easy way out
There's no need to go and blow the candle out
Because you're not done
You're far too young
And the best is yet to come
So just give it one more try
To a lullaby
And turn this up on the radio
If you can hear me now
I'm reaching out
To let you know that you're not alone
And you can't tell
I'm scared as hell
Cause I can't get you on the telephone
So just close your eyes
Well honey here comes a lullaby
Your very own lullaby
Well everybody's hit the bottom
And everybody's been forgotten
When everybody's tired of being alone
Yeah everybody's been abandoned
And left a little empty handed
So if you're out there barely hanging on
Just give it one more try
To a lullaby
And turn this up on the radio
If you can hear me now
I'm reaching out
To let you know that you're not alone
And you can't tell
I'm scared as hell
Cause I can't get you on the telephone
So just close your eyes
Well honey here comes a lullaby
Your very own lullaby
Well honey here comes a lullaby
Your very own lullaby
Абонамент за:
Публикации (Atom)