............

„Мой си е, сине, и тежкият кръст да те науча на доблест. Да те извая от дух. От душа и от пръст, за да си Богу и себе – достоен. В едно те заклевам. В едно. И сега. Жена не разплаквай, която обича. Мъжът не оставя сълзи зад гърба. Мъжът е достоен. Дори необичащ. Мерзавецът бяга, но ти остани. Бъди по-голям от страха и вината. Глупакът мълчи, ала ти говори. Така че след теб светлина да остава. Така че след теб да пониква трева. Така че след теб някой друг да обичат. Дори необичащ, целувай ръка. Че всяко сърце е от Бог. И е живо. „

 Мария Лалева

Писмо до татко

Здравей, татко!

Откраднах си мъничко време,

за да ти пиша, че аз съм добре.

Задъхана следвам мечтите големи

и нищо не може по път да ме спре.

Не съм Ви забравила. Мисля Ви много!

И знам, че Ви липсвам - това ми тежи,

но трябва да стискаме зъби, за Бога!

Човек, в слабостта си, най-често греши...

Така - ти ме учеше някога, татко,

когато се плашех от черния мрак,

когато ядях до преяждане сладко

или се препъвах във къщния праг.

Тогава ми казваше - „Горе главата!

Стъпчи изкушение, болка и страх!“

Ти стискаше ласкаво-силно ръката ми

и аз се преборвах набързо със тях.

Пораснах щастлива при теб и при мама.

Разбрах що е вярност, любов и уют...

Готова съм вече! И никога няма

да ме изплаши човешкият студ!

Така е при мене... Пиши, как сте Вие?

Намери ли евтини, сухи дърва?

Мама - лекарства редовно ли пие?

Пушиш ли още следобед лула?

Изпращам Ви малко пари. Да си имате.

Не ми се сърди и не питай защо!

Студено е вече навън. Иде зимата...

Купи си обувки, на мама - палто!

Целувам те силно и моля те, татко,

не се притеснявай! Аз съм добре!

Ще дойда по Коледа, макар и за кратко...

Обичам те:

Твое голямо дете. 


Румяна Симова

СЕГА ТОВА Е РОМАНТИЧНО МИНАЛО...

Сега това е романтично минало,

А те самите — празнична героика.

И между тях и мен лежат годините,

Угасналата кръв и ореолите.

Сега това са само пет-шест страници

В окъсана далечна христоматия.

Портрети на войводи и въстаници —

Получовеци и полуразпятия...

Познаваме ги само от баладите,

От одаите, във музей превърнати,

Отгдето са излезли толкоз млади те

И вече никога не са се върнали...

А всъщност туй ли са?... Онези диви хъшове

Нима са мислили приживе за музеите?

Нима на своето безсмъртие за къшея

Без къшей хляб тогава са живели те?

По воденици и браилски ханчета

Нима са търсили те бъдно легендарие

Или пък топлата чорба на Странджата?

Не, просто те са търсили България!

България, и святата, и милата,

Която няма нищо общо с думите,

Която бе за Дякона бесилото,

А пък за Ботев — Вола със куршумите...

... Сега това е романтично минало!

А те самите — приказка, героика.

Но всяка нощ, безименни и именни,

Се връщат те в кръвта и във покоя ми.

Изпълват стаята и мен. И питат ме:

— Строшихте ли на тоя свят оковите?

А вместо отговор, ведно с комитите

Целувам аз камите и пищовите.

Дамян Дамянов

...........................................

Днес ми липсва най-много това, че няма с кого да си разделя закуската. Няма кого да питам къде са ми ключовете за входната врата. Не е като ужасно много да ми се спи, а ти да ме гъделичкаш и да ме молиш да стана, защото имаш да ми казваш „нещо“. Просто не е същото! Защото ти си далеч...
И няма друг човек на земята, който да познава гласа ми от километри на улицата сред толкова много хора. Никой друг не разпознава видовете мълчание, когато говори с мен по телефона – защото спя, защото боледувам, или защото не ми се говори с никого.И до днес не знам как го правиш това – как знаеш къде да застанеш на перона на гарата, така че да си точно пред вратата, от която аз ще сляза. Никой не ме чака така мълчаливо, и никой не ме изпраща така уверено, казвайки: „Знам, че ще се справиш!“ И при никого не искам да се върна толкова, колкото при теб. Защото никой не умее да ме държи за ръката така както ти!
И никой не е толкова далече, колкото си ти, когато някой ме мрази и ме обижда. И никой не умее да бъде толкова близо, когато се разхождам по всички възможни ръбове на всички възможни пропасти. Няма друг човек, който да различава нотките на тревога в гласа ми, когато всъщност се смея. Никой друг не познава следите от умора в очите ми, когато се събуждам.
Никой не се радва повече от теб, когато кажа: „Добре съм!“ Никой не празнува така моите победи, когато извикам:„Спечелих!“ Никой не ме разбира толкова ясно, и никой не спори с мен така дръзко!
И където и да съм днес, накъдето и да тръгвам утре, ти си тази неразривна част от мен, без която кръвта ми няма да е същата – брат ми. Ти си оставаш половината ми сърце. Когато аз ходя по въжето и стъпвам напред - ти ме гледаш в очите и вървиш по същото въже – но назад. Една крачка ти – една крачка аз. И аз казвам: „Ако паднеш ти – падаме и двамата…“ Ти казваш: „Ако паднеш ти – аз ще те хвана!“
В тези връзки няма философия. Между братята и сестрите няма логика и история, никой не си тръгва пръв. Никой не спира да обича, никой никого не изоставя. Няма предателства. Няма изневери и никой не обича повече. Особен тип обич – една и съща, константна в искреността си. Здрава в неразривността си. Цяла.
И всеки път като се сетим за тях - за брат си или за сестра си, освен да си помислим: "Не съм сам на този свят!" и да се усмихнем тихичко, друго не ни остава.

Ева Колева

Lullaby

Well I know the feeling 
Of finding yourself stuck out on the ledge 
And there ain't no healing 
From cutting yourself with the jagged edge 

I'm telling you that 
It's never that bad 
And taking that something is where at 
Lay down on the floor 
And your not sure 
You can take this anymore 

So just give it one more try 
To a lullaby 
And turn this up on the radio 
If you can hear me now 
I'm reaching out 
To let you know that you're not alone 
And you can't tell 
I'm scared as hell 
Cause I can't get you on the telephone 
So just close your eyes 
Well honey here comes a lullaby 
Your very own lullaby 

Please let me take you 
Out of the darkness and into the light 
Cause I have faith in you 
That you're gonna make it through another night 
Stop thinking about 
The easy way out 
There's no need to go and blow the candle out 
Because you're not done 
You're far too young 
And the best is yet to come 

So just give it one more try 
To a lullaby 
And turn this up on the radio 
If you can hear me now 
I'm reaching out 
To let you know that you're not alone 
And you can't tell 
I'm scared as hell 
Cause I can't get you on the telephone 
So just close your eyes 
Well honey here comes a lullaby 
Your very own lullaby 

Well everybody's hit the bottom 
And everybody's been forgotten 
When everybody's tired of being alone 
Yeah everybody's been abandoned 
And left a little empty handed 
So if you're out there barely hanging on 

Just give it one more try 
To a lullaby 
And turn this up on the radio 
If you can hear me now 
I'm reaching out 
To let you know that you're not alone 
And you can't tell 
I'm scared as hell 
Cause I can't get you on the telephone 
So just close your eyes 
Well honey here comes a lullaby 
Your very own lullaby 

Well honey here comes a lullaby 
Your very own lullaby

ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи

и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта

и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!

Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа. 

Петя Дубарова

ЗАЩО СИ НА СВЕТА

Ти виждал ли си падаща звезда? 
И пожелавал ли си нещо в този миг?
Очите на обречен виждал ли си,
долавял ли си в тях отчаян вик?
Живял ли си във дом с порутен покрив?
Стоял ли си във буря до само дърво?
И трясъка връз него чакал ли си
от гръм с мълния в едно?
Ръце протягал ли си подир птица?
Лекувал ли си счупено крило?
Изпращал ли си я със взор зареян горе,

отлитаща от стъкнато с любов гнездо? 
Ръка премръзнала затоплял ли си с длани?
Надежда върнал ли си в нечия душа?
От себе си отричал ли си се заради някой,
обричайки се сам на самота?
Подавал ли си на голтака свойта риза?
На давещ се протегна ли ръка?
Ако и туй си сторил, без да мериш, 
осмислил си, защо си на света! 

ЗА ДА ОСТАВИШ СЛЕДА...

Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок
ти бъди дребен храст, но бъди
най-прекрасният храст край пенлив водоскок
и на бора недей се сърди.
Щом не можеш да бъдеш и храст,
ти трева покрай пътя стани мълчешката;
вместо щука бъди малък клен,
но това да е кленът-мечта на реката.
Няма как да сме все капитани,
моряци да станем, пак нужни сме значи.
Има труд за титани и труд за слабаци.
Просто всеки си има задачи.
Щом не си пътят царски, пътека стани,
щом не си слънце, бъди пък звезда.
Просто своята собствена цел постигни
и така ще оставиш следа!

Дъглас Малок 

Мъжко момиче

Не ща да съм мъжко момиче
и никак не се шегувам.
Просто искам да бъда обичана!
И няма да се преструвам,

че всичко е светло и розово,
че нямам проблеми и нужди,
когато се чувствам бозаво,
когато се чувствам чужда!

Родена съм да обичам!
Поднасям сърце на тепсия!
С любов подир тебе все тичам.
По дяволите, вземи я!

А после върни ми я тъпкано
и ще те обичам до края
с душата си непокътната.
Друг начин просто не зная!

Мадлен Алгафари

Ако.......

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, щях докрай да оползотворя това време.

Може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. 

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.

Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха.

Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната.

Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.

Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват!

На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети.

На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата.

Научих толкова неща от вас, хората...

Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.

Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Толкова много неща научих от вас, но те реално няма да ми послужат много, защото за съжаление ще съм напуснал този свят.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш.

Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти.

Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново.

Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание.

Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли.

Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Г.Г.Маркес

Слово за първия учебен ден-Ерих Кестнер

 “Мили деца,Ето, че днес за първи път сядате на тези твърди чинове. Подредени сте по височина или по азбучен ред и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник. И с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова „на буркан“, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:„Не позволявайте да ви унищожат детството!“Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.В училище вас усърдно ви придвижват от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни“ стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:„Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!“Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!„Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!“Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.„Не бъдете много прилежни!“При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че, въпреки всички усилия, не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.„Не се надсмивайте над глупците!“Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.„От време на време не вярвайте на учебниците си!“Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща…И ето – сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си.А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си!”

С ТЕБ СЪМ ДАЖЕ ДА ЛЕТИШ КЪМ НИЩОТО

За доверието искам днес да поговорим:

то е да последваш някой в тъмното,

да прелееш дишането си в сърце отворено,

то мечта е – искана, ала и сбъдната.

Да притихнеш в някого и да забравиш

че навън е буря – виеща и страшна.

Песента си в нечий поглед да оставиш

и да си уверен, че това е точно мястото.

Да заспиваш с мисълта, че си опазен

и че нищо лошо няма да се случи,

да забравиш за съмнения, омраза,

да си сигурен, че обич ще получиш.

Да се будиш със усещане за вяра,

и надежда, че небето ще е ясно,

че животът никога не се повтаря,

но сега и тук е най-прекрасно!

Доверявам ти душата си – потайната!

Доверявам ти най-скъпото – усмивката!

С теб съм – днес и до безкрайност!

С теб съм -даже да летиш към нищото!

Логрус – “Приказка за доверието”